Трите грешки на проф. Константинов

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Когато проф. Михаил Константинов публично се ангажира да дари 10 хиляди лева, ако някой докаже и "една-единствена грешка, която да променя резултатите" в досега проведените избори, той направи три грешки наведнъж.

Коментар на Еми Барух:

Първата му грешка е етическа. Втората е политическа. Третата е ценностна. Но да караме поред: едва ли някой си въобразява, че ще намери документ, от който да личи по безспорен начин участието на председателя на Управителния съвет на "Информационно обслужване" в изборна манипулация. Следва ли от това обаче, че на последните избори нямаше манипулации? Не, не следва.

За несъвместимост между личните пристрастия на проф. Константинов и заеманата от него длъжност говориха лидерите на три от досегашните парламентарно представени партии. Провокирани от откровението му, че “ако алтернативата на ГЕРБ е да се върне Тройната коалиция, той ще направи всичко възможно това да не се случи”, Лютви Местан и Сергей Станишев настояха за неговата смяна. Служебният премиер Марин Райков също каза, че тези изявления на Константинов са недопустими. Гарантирани ли са обаче честните избори, ако Константинов бъде сменен? Не, не са гарантирани.

Имитации и мутации

Вярно е, че на фона на натрапчивото съмнение относно демократичните механизми в днешна България съсредоточаването на недоверието върху една-единствена личност не дава отговор на въпросите, с които години наред осъмваме след изборния ден, нито обяснява процесите, предшествали гласуването. Но знаците, които публиката разчита през думите и поведението на всяка една от публичните личности (в това число личността на Константинов), маркират териториите, върху които се предполага, че народът ще се срещне с елита.

Тази среща не се случва. Вече 23 години. И едва ли ще се случи и тази пролет. Защото знаците са сбъркани. Етически, политически и ценностно.

Сега на ход е Райков - от него се очаква да действа съгласно мисията, възложена му от президента

На пръв поглед е напълно непонятно, че професионалист с опита на проф. Константинов твърди, че не разбира за какво става дума. (Впрочем, при очевидния конфликт между неговите откровено заявени политически пристрастия и нормалното изискване за експертна безпристрастност на човека, натоварен със статута Председател на Управителния съвет на „Информационно обслужване”, служебеният премиер има само един правилен ход и ако той не го направи, поставя собствената си репутация в конфликт с официално обявената мисия, с която бе натоварен от президента.)

Става дума за дефицит на добросъвестност, за липса на чувствителност към очакванията на улицата, която следи жестовете, слуша интонациите и търси личности, на които да повярва. Например алтернатива на компанията Цветанов-Петрова-Флоров-Георгиев.

Става дума за един типичен за българската политическа класа синдром - синдрома на имитациите и мутациите. Имитации на политическа почтеност, високомерие на привилегированото съсловие, подмяна на представителите на народа с мутирали мутри, необразовани наглеци и самозабравила се върхушка.

Нашето "ние" и тяхното "аз"

Става дума също така за елегантното приплъзване покрай семафорите на властта на една особена група ерудити, импортна стока, “чужда на контекста, несъответна на антропологичния стандарт” (по д-р Михайлов), които са в състояние да обяснят всички знаци на управляващите според произволен алгоритъм, удобен, угоден. Става дума за експерти, които сърфират от проект на проект, политолози и интелектуалци с променлив срок на годност. Хора, които пренебрегват нашето “ние”, заради тяхното “аз”. Днес улицата плаща тяхното вчерашно мълчание. А утре?

Утре са изборите. ГЕРБ е първата партия, която внесе документи за регистрация в ЦИК. Предстоят два месеца на изпитания, на мобилизация, на разочарования, на “сутрешна телевизионна логорея”. Предстои изпробване на медийната резистентност по отношение на национал-популизма. Предстоят поредните монолози на услужливия “елит”. Предстои поредният тест за журналистическа зрялост.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Бълнувания, в които витае и Цветан Василев

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Ако Райков не е разбрал, че дойде на власт, защото Борисов се провали, знае ли изобщо защо е тук? Риторичен въпрос, провокиран от думите, с които избраният от президента премиер се обърна към сваления от народа премиер.

Коментар на Еми Барух:

Марин Райков каза, че Борисов (който бил доказал, че е “силен, а не силов политик”) е създал условия “народът да бъде чут отново”. Истината е, че народът създаде условия Борисов да не бъде слушан повече. Защото е силов, а не силен политик.

Марин Райков каза, че “демократичните принципи... са стил на поведение и начин на мислене на българските политици”. Истината е, че стилът на поведение на българските политици се диктува от олигархията, а начинът им на мислене е корпоративно-егоистичен и високомерно дистанциран от хората на улицата.

Подмяната

Марин Райков каза, че днес България е “страна с определена демократична култура”. Истината е съвсем друга: България е страна, в която и демокрацията, и културата са някакви бездарни подражания, фалшиви имитации, чиито претенции да бъдат припознавани според задължителните етикети на всички държави-членки на ЕС съдържат огромна доза цинизъм.

От служебното правителство, което дойде заради провала на кабинета Борисов и заради взривения социален мир, се очаква да успокои улицата. Но как ще стане това, ако диагнозата на улицата бива зачеркната още в първата среща между вчерашните и днешните? Как ще стане това, ако дипломатичната лексика подменя смисъла на думите, които скандират хората?

Те искат нормален живот в една нормална държава. Но как да стане това?

Впрочем хората, които излязоха на улицата, трябва да са наясно, че са заслужили съдбата си, беднотията, липсата на перспектива, мизерията и разрухата, в която осъмнаха. Те гласуваха за арогантното невежество, избраха един самовлюбен човек за премиер и много от тях до последния ден участваха в драматизациите на неговото вице. В двата месеца, които остават до изборите, някой трябва да обясни това на протестиращите.

Хората искат честни избори. Служебното правителство им ги обеща. Но как ще стане това, ако не бъдат сменени областните управители на ГЕРБ? Как ще стане това, след като в силовото министерство, дамгосано с печата на една от най-компрометираните фигури от кабинета Борисов, няма да бъдат направени никакви кадрови промени?

Да помечтаем...

Това е анонсът до днес. Що се отнася до утре, бихме могли да помечтаем: че екипът на Марин Райков ще се осмели да направи инвентаризация на държавата и ще съобщи състоянието на фискалния резерв на страната; че ще извади парите на държавата от банката на Цветан Василев; че ще смени членовете на политическите кабинети в министерствата; че ще извади парите на държавата от банката на Цветан Василев; че ще замрази сключените “вчера” концесионни договори и приватизационни процедури; че ще извади парите на държавата от банката на Цветан Василев; че ще намери сили да поддържа дистанция от групировката ТИМ, която се превърна в стигма, в клеймо, в перла върху короната на организираната престъпност в България; че ще спаси следващия кабинет от мъртвата хватка на Цветан Василев; че ще се отдалечи на безпристрастно разстояние от центрофугата на плутокрацията, както се полага след неговата заявка за експертност и професионализъм. Май се размечтах...

Улицата обещала на президента една седмица спокойствие. Днес е 15 март. Следващите протести са насрочени за 20-ти.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Борисов си отиде. Райков дойде. Цацаров остана.

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Днес е десетият ден от смъртта на Пламен; трета седмица от оставката на Борисов; месец от началото на бунта. От вчера вече си имаме служебен кабинет. Но си нямаме кой да ни каже истината за живота ни, пише Еми Барух.

От малките хартийки, с които инкасаторите съобщават цената на тока, до големите хартии, с които журналистите обслужват плутокрацията, връзката напълно се изгуби. Трябваше да я направят българските просветители. Трябваше да кажат, че измамната картина на живота, която рисуваха тиражните медии, не позволи на хората да се ориентират в обществото, в което живеят, да направят правилния избор и да изберат достойните хора, които да ги ръководят. Трябваше да кажат, че връзката между сметката за тока и “фактурата за пропиления живот” (по Георги Господинов) не е просто във финансовия срив на конкретното домакинство, а в срива на доверие към цялостната система, в изчезването на усещането за справедливост, в липсата на порядъчност, в пропадането на всеобщо валидните норми за живот.

Пагубно

Не го казаха. Нито интелектуалците. Нито технократите, на които е възложено да управляват държавата до следващите избори. А трябваше. Защото именно разпадът на държавността, именно разрушаването на правовия ред е онова, което обедини хората от Варна, София, Пловдив, Бургас, Смолян, Кюстендил... И онова, което ще продължи да извежда хората на улицата. Отсъствието на убеждение за този най-пагубен резултат от управлението на Борисов е нещо като симптом за непоправимо отстъпление от демокрацията.

За да изпълни поетия ангажимент и да бъде “гарант за свободни и демократични избори”, екипът на Марин Райков трябва да даде ясен знак за своя възглед по отношение на разпада на независимия съд и разрушаването на правовия ред в България. Такива очаквания има и към президента, въпреки че той - при една предишна конфигурация на политическите сили и при сериозни съмнения за натиск - подписа с главоломна бързина указ за назначаването на Цацаров за главен прокурор на България, без диалог с Консултативния съвет, без диалог с гражданския съвет към ВСС, без вслушване в гласовете на правозащитници и организации, изразили готовност да участват конструктивно при взимането на решения, засягащи цялото българско общество. И без респект към изискването за морална състоятелност на човека, който на практика има неограничени възможности да влияе върху живота на хората.

Нещата, които Цацаров НЯМА да свърши

Той остана. Ще остане и след изборите.

И той го прави: Цацаров е нещо като трансмисия между вчерашния и утрешния Борисов. За краткото време от встъпването му в длъжност някогашният “най-добър окръжен съдия” (според бившия премиер) показа разнообразни възможности за селективно бездействие на прокуратурата. Показа смущаващо “красноречие, което лесно успява да скрие истината” (както ни напомни Лазар Груев), показа удобно подредена схема, която преследва едни и прикрива други.

Цацаров няма да разследва злоупотреба с власт по случая “Мишо Бирата”; няма да ни уведоми дали Борисов е изнесъл класифицирана информация и дали ни е излъгал от трибуната на парламента; няма да разпореди проверка след изявлението му, че може да заповяда на службите да образуват дела на всички; няма да разпореди разследване на едни чудовищни схеми на държавен рекет в сделка с два от най-тиражните български всекидневника.

Идват избори. След тях Райков ще си отиде. Цацаров ще остане. И ТИМ ще остане. А Борисов?

Вместо заключение

Днес е десетият ден от смъртта на Пламен Горанов; трета седмица от оставката на кабинета Борисов; месец от началото на протестите. Служебното правителство е съставено. Парламентът де факто е разпуснат. Нищо от исканията на протестиращите не е постигнато.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Сидеров. Неговата борба.

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Той нахлува всяка сутрин в главите ни, докато си пием кафето. Вчера е в тази, днес в другата телевизия, утре може да е и в двете. Говори. С онази непотребна омраза, която не успяваш да отмиеш до края на деня от себе си.

Коментар на Еми Барух:

Откакто гневът е слязъл на улицата, той лакомо го пакетира в онези стандартни форми на човеконенавист, които обикновено съпътстват мизерията и чувството за безизходност. Складира опакования бяс, качва се отгоре му и крещи, че гневът му принадлежи; принадлежи му яростта на хората, принадлежи му протестът. Казва, че той “пръв” и отдавна е тичал пред Улицата, за да й сочи пътя. И че той единствен има право да говори от нейно име. Че е готов да стане неин предводител.

Светът на Сидеров

Говори. С онази доза непотребна омраза, която не успяваш да отмиеш до края на деня от себе си. Говори: за “насилствено обезкръвяване”, за национализация, за “разбиване на колониалния модел”, за свои и чужди геноциди, за домати и краставици, за заплати по 1 000 лева и за себе си като принадлежащ  “интелектуално, финансово и всякак” към елита. Говори срещу тези “глупости” като  Брюксел, Европейския съюз, Европейската комисия, срещу Турция, срещу циганите, срещу НАТО, срещу чуждите посолства и чуждите фактори. И срещу евреите, разбира се. (На евреите Сидеров посвети две книги, които се опитват да внушат, че “от две хиляди години насам светът върви към морална деградация и физическо разрушение, тласкан от сатанинските сили на юдео-масонството”.)

Тези дни той е навсякъде

Употребява думата “българизация”, но не като меню за алтернативен браузър, който можеш да инсталираш на компютъра, а като доктрина. Римува я с национализация. Представя света като проста схема - като геометрична фигура от урок за трети клас. И без да знае формулите, предлага кратък път за изход от кризата. Създава лъжлива илюзия, че страната може да излезе от глобалната икономика и да влезе в света на богатите.

Да можеш да мразиш

Не може да се отрече - този човек владее изкуството да мразиш. Навсякъде около него има врагове. Моментният синхрон на тази патология с емоцията на Улицата го превръща в катализатор на антисистемното говорене. Той захранва адреналина на тълпата с популизъм, подобен на популизма на неговия доскорошен партньор Борисов. И я насъсква с демонстрация на презрение към единствената легитимна власт в момента: Волен Сидеров си позволи да каже, че българският президент “и за салонен управител не става, най-много за портиер”.

Този поток на едно болно съзнание безпрепятствено се излива в сутрешните блокове, без да среща сериозен отпор от събеседници и водещи. Каква е тарифата за неговите гастроли, кой какво плаща и кой какво получава около монолозите на Сидеров, е въпрос с неясен отговор. Ясно е друго: посланията му поощряват произвола, нарушаването на правилата, безправието. Ясно е също, че всичко това води до разпад на градивната енергия. Нещо, от което Улицата в момента няма нужда.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

ВъзПЛАМЕНяване

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Едно усещане залива България - усещането за достигнат предел. Пределът е крайно състояние. Отвъд е пропастта. Отсам сме ние. А оттатък е Пламен Горанов, пише Еми Барух в коментара си.

Ако улицата днес - с цялата си многолика нелицеприятност - е единна в нещо, то това нещо е усещането за достигнат предел на търпимост към политическата демагогия. Пределът е крайно състояние. Отвъд е пропастта. Отсам сме ние. А оттатък е Пламен Горанов. Минутите мълчание, които му дължим, са натоварени с вик на болка, с ужасяващо безсилие пред невъзвратимата човешка загуба и пред очертаващия се разпад на завещанието, което ни остави.

Два дни след съобщението за неговата кончина правителството "на сянка" не изрече нито дума, не поднесе нито цвете, не направи дори лицемерен поклон пред саможертвата на Пламен. На третия ден: безмълвно, “срещу подпис” реши да обяви национален траур. Опита да придърпа към себе си тъгата по безвъзвратното, да преобърне посланието на жертвата. Същата власт, която днес ще свали символично знамената на парадния вход, вчера от задната врата продължи безскрупулно и лицемерно да обслужва варненската групировка ТИМ. (Справка - летище София, справка - Алея Първа...)

Грозни пируети

В същото време и по същия безскрупулен начин името на Пламен започнаха да употребяват хора, превърнали се в емблема на онова, срещу което той избухна - политически манипулатори, фалшификатори, демагози, сръчни изпълнители на партийни пируети, които след като разбраха, че протестиращото множество (с всичките му “фракции”) се прекланя пред “българския Ян Палах”, се опитаха да се възползват от това: телевизионните студия, сутрешните блокове и коментарните рубрики се превърнаха в идеална среда за интерференция на тези гласове.

България плаче за Пламен

Казано е, че медиите тичат след победителите. Но тъй като в момента победители няма (а премиерът в оставка освободи своите запазени “минути внимание”), от телевизия в телевизия започнаха да тичат добре познатите популисти от вчера, чиято идентификация с улицата би могла да се ограничи до нищо незначещия футболен възглас “Българи, юнаци!”.

Днес за юнаците по площадите и за българите, които са си по домовете, екранът е най-важната гледна точка към света. А съзнанието за това е най-важната професионална отговорност на журналистите. Те не са конферансиета. Тяхната задача е да питат, да търсят, да съхраняват спомена за историческото време, в което живеем, да представят контекста на професионалната и гражданската битност на гостите в студиото и да позволяват на аудиторията да се ориентира в политическата траектория на гастролиращите. Това обаче не се случва. Избраният жанр е “бърза журналистика”, надпревара за “множественост” на лица, места, плакати и протести. В това доста безсмислено състезание печели количеството, изчезва качеството.

Този хоризонтален срез на панорамата не предоставя повече знание, нито разкрива пластовете на един процес, чиито корени трябва да търсим десетилетия назад. Този хоризонтален срез на панорамата, лишен от “памет” за вчерашния ден, е извънредно удобен фон за онези, които крещят най-силно. И те не закъсняха.

Съблазън, пораждаща зло

Изразител на какво точно е гласът на Яне Янев, който изпълнява френетично своята поредна политическа поръчка, обикаляйки неуморно всички сутрешни блокове? Как да си обясним ефирния комфорт, предоставен на Волен Сидеров в най-гледаното време на няколко национални телевизии? Него дори не го попитаха с какви пари бяха финансирани извънредният сбор на „Атака” в зала 1 на НДК и масовият автобусен туризъм на делегатите. И как да си обясним пасивността на медиите (и на главния прокурор) пред публично изречената заплаха от лидера на партията, че щял “да излезе на въоръжена война”, ако Иван Костов направи кабинет?

Правителството в оставка обяви 6 март за ден на национален траур

Трафаретната словесност на споменатите двама, обявили себе си за повелители на масите, “развращава съзнанието... със своето леко постигано усещане за истина (по Бродски). В това е тяхната съблазън, сходна по природа със съблазънта на социалния реформатор, пораждащ същото зло.” Срещу това журналистиката не бива да мълчи.

Ретрограден реваншизъм, радикален ревизионизъм и разрушителен национализъм - това са семената, с които лидерът на крайните националисти (и неговото алтер его) засява и обработва нивата. Същата, заради която изгоря човеколюбивият Пламен Горанов. Нека помним това!

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Кога ще научим кой управлява България?

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Общественият съвет, който днес за първи път се събира при президента Плевнелиев, беше освиркан още преди да е започнал своята работа. Протестиращите избухнаха, когато чуха името на Огнян Донев. И с право избухнаха.

Коментар на Еми Барух:

Включването на Огнян Донев в този форум (като председател на Конфедерацията на работодателите и индустриалците) е предвидено в “Проекта на правила за организацията и дейността на Обществения съвет към служебното правителство”. Но името на Донев (както и имената на още няколко лица, обременени от своите публични биографии) поражда редица въпроси за функционалността на този консултативен орган, създаден преди всичко, за да отговори на огромното напрежение на улицата.

Усещане за неистина

Сред изброените тридесет и петима има хора, чиято подготовка и експертиза в съответните области е безспорна - това са професионалисти, които последователно са отстоявали интереса на обществото и са признати като представители на гражданите. Как обаче ще разговарят помежду си тези и другите, ако и тези, и онези влагат различно съдържание в понятия като почтеност, интегритет, морал и справедливост?

Официалната българска власт пропадна в бездната на институционалното безчестие именно поради имитациите на почтеност в публичните отношения. В основата на нечленоразделния гняв на възмутените стои усещането за неистина и безсилието пред толерирания фалш и угодната безнравственост, белязали така наречения български преход.

Защо точно Огнян Донев?

Именно затова появата на фигури в обществения съвет, които концентрират в себе си част от етичните противоречия на прехода, е в състояние да доведе не просто до взаимна нетърпимост между участниците в този форум, но и да блокира напълно неговата работа. Задача на президента е да намери преводачи от български на български. При това той трябва да го стори много бързо.

Въпросите от вчера и днес

Защото докато поканените на „Дондуков” 2 се научат да разговарят едни с други, улицата ще продължава - със затихващ интензитет, но упорито - да задава актуални въпроси. Ето списък от вчера:

- Защо бе приет осакатен закон за строителство край морето?

- Кога ще бъде преустановено партийното влияние върху Висшия съдебен съвет?

- Ще научи ли обществото истинския резултат от скандала "Мишо Бирата"?

- Какво ще се промени във Варна, когато Кирил Йорданов подаде оставка?

- Има ли власт в държавата, която е в състояние да се противопостави на могъществото на ТИМ?

Днес и утре списъкът ще бъде продължен. И така, с надежда да научим все някога кои всъщност управляват България...

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE