Господа Станишев, Борисов, Орешарски..., благодарим ви!

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

За два месеца протести улицата се научи да диша заедно. Да прави дисекция на политическата лъжа. Стана устойчива срещу демагогията. Това е един от подаръците на сегашния политически елит на страната, пише Еми Барух.

Беше точно преди два месеца. На 14 юни. В една петъчна сутрин. Поканена да участвам в “голямото жури” на Дарик радио, се озовах в студиото с останалите гости на предаването, които - като мен - току що бяха загубили ума и дума. Току що беше оповестено назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Всички се държахме като статисти в една наподобяваща “1984”-та оруеловска антиреалност.

В началото бе шокът. Дори слово нямаше. Май всички заеквахме пред микрофона. Смъртоносното салто на една лицемерна до цинизъм власт се случваше пред очите ни. И ние, свидетелите на поредния политически погром, в този момент се чувствахме като след саблен удар. Без дъх. В потрес. Не защото бяхме тотално декласирани наивници. А защото обитавахме илюзията, че крачим през междинно време. Че след обществения разпад, сътворен от Борисов и Цветанов, бавно се връщаме към някаква нормалност, към някакви правила. Вярно, политически оцветени, но поне привидно ясни.

Отрезвяването

Случи се точно обратното. Бяха нужни само няколко часа, само няколко дена, за да стане всичко по-нататък ясно и прозрачно. Да разберем, че пред очите ни се разиграва дирижиран саботаж и безобразен срив на легитимности. Експертната претенция на “сегашните”, която ни беше поднесена като близалка за балами, не се различаваше по същество от мафиотските маниери на “предишните”. Нещо повече -моралната патетика на новата тристранна коалиция започна да звучи по-отвратително от грубата простащина на Борисов поради перверзната употреба на нравствена лексика и суетната автогероизация на най-речевитите парламентарни солисти.

Хората протестират и срещу безобразния срив на ценностите в България

Подаръците

Днес, два месеца след онзи 14 юни, именно на тях трябва да благодарим. Масовата дискредитация на политическия елит е подаръкът, който Станишев, Местан/Доган и Орешарки поднесеоха на електората. Те създадоха убедителна жива картина на национално обречена безизходност. На този фон, един след друг, като в зловеща пантомима започнаха да надничат алчните фигури на “неразкаяните динозаври от прехода”, които се опитват да извършват “зрелищни метаморфози и своеобразна акробатика под купола на българския политически цирк” (по Н. Михайлов).

Само че куполът се срути. Въжетата се скъсаха. Трамплинът се разплете. Улицата изговори - не, изкрещя: Край на спектакъла!

Това се случи за първи път точно преди два месеца. Оттогава до сега улицата се научи да диша заедно. Улицата се научи да прави дисекция на политическата лъжа. Улицата получи дози резистентност срещу демагогията. Това е също подарък от Станишев/Доган/Местан/Орешарски/Борисов и компания...

На 60-ия ден от началото, нека им благодарим за цинизма и нахалството. Този опит ще ни е полезен и след като те паднат от власт.

Автор: Е. Барух; Редактор: Е. Лилов

DW.DE

Щрак, Борисов на портрет

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Един кадър от кулоарите на българския парламент казва повече от хиляда думи. На него виждаме как Бойко Борисов се готви за голямото си завръщане. Виждаме и кой му помага.

Коментар на Еми Барух:

Малко преди края на политическия сезон и веднага след като Бойко Борисов реши да върне депутатите на ГЕРБ в парламента, във виртуалното пространство се появи един кадър от кулоарите, който се превърна в поредната метафора на отношенията между власт и медии в България. Обективът е запечатал самодоволната снизходителност на бившия премиер, обграден от десетина очаровани репортерки. Някои държат микрофон или бележник, други нищо не държат. Единственото, на което държат и първите, и вторите, е да са възможно най-близо до “Него”, да попаднат в “Неговото” полезрение, да привлекат “Неговото” внимание. Уловена в миг на откровена наслада от докосването до Борисов, тази групичка представлява нещо като жива картина на сервилността, нещо като ирационално съглашателство - привидно невинно поради своята спонтанност и видимо опасно поради своята поливалентност.

Ето ме!

Фигурата на самия Борисов издава доволство - той е отново в центъра, неговата патологична потребност от внимание е задоволена, погалено е егото му, оправдани са очакванията му: човекът не само не е забравен, той е все така харесван, очакван и желан.

Въпросната снимка

Този уловен от камерата миг създава усещането, че над всичко доминира едно особено хищническо надмощие, което не оставя никакво съмнение у наблюдателния зрител - като добре трениран хърделист Борисов се е върнал отново на пистата и след първия сигнал ще хукне да прескача препятствия.

Разказвам този кадър както поради някои специфични медийни гледни точки при отразяването на протестите (чиито автори са вероятно сред същата репортерска компания), така и поради очевидното несъответствие на топосите в маршрутите на протестиращите, които не пропускаха партийните централи на БСП и ДПС, но често пъти пропускаха партийната централа на ГЕРБ.

Вярно е, че най-ярките гласове на протеста ясно произнасяха името на Борисов; вярно е, че неговият лик висеше редом с освиркваните физиономии на Пеевски, Станишев, Орешарски, Цветанов, Доган и Местан. Но е вярно и това, че сериозни анализи в тиражните медии, които отчетливо да показват връзката между кабинета ГЕРБ и кабинета БСП-ДПС-Атака, нямаше.

Целта на Борисов

Разказвам този кадър и поради още една причина - след лятната новина от вчерашния ден Борисов (и неговите хора) ще застанат отново пред лъскавото медийно огледало, ще разчитат на неговите внушения, за да поддържат търсения  имидж на действена и национално отговорна опозиция.

Частичното вето на президента Плевнелиев върху актуализацията на бюджет 2013 се яви точно навреме за желания от Борисов “авто-рестарт”. Прави впечатление обаче, че не аргументите, изложени от Плевнелиев, са “активната съставка” на Борисовия призив за мобилизация. (Нека си спомним, че през 2010 година ръководеното от Борисов правителство - с Плевнелиев като министър в него - направи по същия начин актуализация на бюджета;  решение, което преди два дни Плевнелиев - вече в качеството на президент - определи като грешка.)

По-важната цел за Борисов е Реформаторският блок. С присъщата му лукава стратегическа адаптивност Бойко Борисов предложи на Реформаторския блок “да излезе с общ план за сваляне на правителството и за съвместно управление”.

Борисов обича микрофоните

Какво предстои да видим и чуем?

Това не е първият опит на Борисов да се приплъзне към “автентичното дясно”, за да бъде припознат от избирателя като носител на промяната и да се подреди до хора, които отстояват морална политическа парадигма.

Не закъсня, разбира се, категоричната реакция на Меглена Кунева. По повод изявлението на Борисов, отправено към партиите в Реформаторския блок, лидерът на ДБГ за пореден път обясни, че “Движение България на гражданите” не се занимава с механично събиране на проценти. И продължи: “Дано за председателя на ГЕРБ да стане ясно, че в реформаторското обединение сме събрани партии, които вярват в общи идеали и имат общи ценности, а не са заедно за механично сливане на проценти и за участие във властта на всяка цена”.

Дали и до кого ще стигне това послание, зависи от новата конфигурация на отношенията между власт и медии в България. Казано по друг начин - от следващата журналистическа свита, с която фоторепортерите ще щракнат Бойко Борисов в кулоарите на българския парламент.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Да слушат ли Вигенин?

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Какво се случва, когато личните възгледи на посланика се разминават с политиката на държавата, чийто представител е той? За първи път си зададох този въпрос по времето на Живков. Задавам си го и днес, пише Еми Барух.

Задочният диалог между министъра на външните работи Кристиан Вигенин и постоянния представител на България в ООН Стефан Тафров, който стана обект на многобройни коментари, засяга три теми от различно естество, които се отнасят до различни аспекти на съвременните схващания за професионален морал, политическа коректност и лична свобода.

Първата е свързана с формалния прочит на Професионалния кодекс на служителите в дипломатическата служба, който бе приет преди два дни. Издържан в меката тоналност на всички подобни пожелателни инструкции, този текст обръща внимание на изискването посланиците “да не компрометират ефективността на изпълнението на служебните си задължения чрез публично изразяване на лични възгледи и политически убеждения“. Тук спор няма - този своеобразен “код за конфиденциалност” е най-логичното и естествено изискване към всеки висш представител на институцията, формираща единната външна политика на държавата. Нещо като “conditio sine qua non” за пригодност към тази професия.

Дрескодът на посланика

Посланикът е особена фигура във висшата имиджова йерархия на държавата - той е по условие екстериториалната власт, висшият пилотаж във водовъртежа на писаните и неписани пластове на международните контакти. В негово лице правителството припознава себе си. И той - ex officio - се идентифицира с правителството.

Стефан Тафров

Професионализмът на висшия дипломат изисква съвършен синхрон по отношение на приоритетите, съгласуваност при тяхното отстояване, респект към йерархията, туширане на различията (ако има такива), балансиране на нюансите и съвместяване на необходимата политическа коректност с изискуемото политическо представителство.

Нарушава ли това личната свобода на индивида? Естествено. Има такива професии, при които етичното поведение, етикета и дори естетиката императивно налагат своя дрескод даже когато личността крачи в извънработно време и встрани от служебните коридори на своята мисия.

Какво се случва обаче, когато личните възгледи и политическите убеждения на посланика се разминават с официалната политика на държавата, чийто представител е той?

За първи път си зададох този въпрос преди много години, по време на едно от най-отвратителните безобразия, сътворени от режима на Тодор Живков - смяната на имената на българските турци.

Спомени от едни мракобесни времена

Тогава до всички български посланици в чужбина е била изпратена подробна инструкция как да обясняват на света престъпленията, които извършва българската власт с един милион от своите граждани. За престъпления, разбира се, никой не е говорил. Била е подготвена подходяща агитационно-пропагандна литература, били са надлежно преведени подходящи информационни материали, които да създадат законова привидност на държавните безчинства. Със сигурност не всички дипломати от онова време са били равнодушни към случващото се. Сигурно е обаче, че всички са изпълнявали заповедите на т.нар. Първи партиен и държавен ръководител.

Как са го правили, се питах, съзнавайки абсурда на това безполезно възклицание, съзнавайки както мракобесието на онова време, така и обстоятелството, че единственият истински почтен в онзи момент избор е било да напуснат, да се махнат, да не лъжат...

Как е възможно от 8 до 5 да представляваш държавата, а вечер да се възмущаваш от нея - се питам и днес, без да правя евтин паралел между онази и тази власт.

Онази власт беше дискредитирана пред света поради бруталното нарушаване на човешките права. Морална беше погнусата от лидерите на някогашната комунистическа партия. Морално е и днес възмущението, което вече втори месец сплотява хиляди хора, отвратени от лицемерието на една нагла политическа подмяна.

1989 година: "Голямата екскурзия"

Днешната власт се дискредитира в своя “първи работен ден” и бе изобличена от няколко световни медии, от няколко посланици на държави-членки на ЕС, от няколко висши представители на Европейската комисия.

Днешната власт извърши (и продължава да върши!) предателство към целия български народ по един нравствено противен начин. Как е възможно качествени хора да партнират на тази власт?!

Свободата да възнегодуваш

Разказът за случващото се през последните 55 дни се явява обременен от шизофренната раздвоеност на част от самите разказвачи: изискани представители на елита, носители на морална претенция и европейска универсалност, висши професионалисти и експерти съжителстват с двуличието на властта по един сам по себе си двуличен и морално укорим начин. Суета? Дефицит на почтеност? Меркантилност или просто его-моделиран, международно остойностен, старателно култивиран професионален нагон?

Някога в България имаше един ръководител, една партия, една власт. Територията на свободата беше по-скоро имагинерна величина. Какво е качеството на свободата днес обаче, ако дори така нареченият елит не успява да застане на санитарно разстояние от тези, които продължават да вършат предателство към целия български народ?

Що се отнася до задочния диалог Вигенин-Тафров, необходимо е да се добави уточнението на дирекция “Информация” на МВнР: Приемането на професионалния кодекс на служителите в дипломатическата служба “не е основание за ангажирането на дисциплинарна отговорност на служителите и не ограничава техния личен живот и право на свободно изразяване”. Толкова по темата за професионалния морал, политическата коректност и личната свобода на посланиците.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Какво пропуснахме, докато протестирахме

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Казусът "Ситнилски" (и казусът "ВСС" въобще) отразява цялото коварство на симулациите, които ни заливат. Опитваме се да разгадаем кой зад коя маска се крие, но не успяваме. Защото всичко е привидност, задкулисие, мафия.

Коментар на Еми Барух:

Едва ли някой се е усъмнил в достоверността на съобщението, че близки до Ситнилски прокурори са лобирали за избирането му за член на Висшия съдебен съвет. Така е в България. Модерното понятие “лобизъм” има най-различни производни в родната публичност. Ако проследим разнообразните примери за ходатайства, застъпничества, посредничества и връзкарства, ще добием пъстър сбор от устойчивите практики за смесване на личния с обществения интерес.

В същото време едва ли някой се е усъмнил в основателното предположение, че уличаващите Ситнилски и компания записи са извадени тенденциозно от “гардероба със скелети” (по Сотир Цацаров) точно в онзи момент и с точно определена цел. Това неслучайно съвпадение с други събития по същото време (разчистване на сметки във връзка с избора на ръководител на Софийска градска прокуратура - прокуратурата, която следи за нарушенията на депутати, министри, магистрати) отразява цялото коварство на симулациите, около които се лутаме като в сбъркан чертеж с много разклонения.

Камен Ситнилски

И пак задкулисие...

Опитваме се да разгадаем зад коя маска коя личност се крие - и се проваляме. Защото съществуващите регламенти и правила са привидности, заблуда. Те съставляват онази непропусклива мрежа на двойнственост, която апаратните играчи знаят как да заобикалят и превръщат в удобен трамплин, в ускорител за лична изгода, в инструмент на едно от най-популярните днес понятия - българското задкулисие.

Задкулисието в съдебната система - нека не забравяме това - е особена и опасна зараза, която срива имунната система на обществото и парализира всички негови жизнени функции. В този лабиринт няма “невинно” ходатайство. Доказаната схема “ти на мене - аз на тебе” е поли-функционалeн щам, силно заразен и много прилепчив. Съставен е от бартери, размяна на услуги, пари, влияние и други изгоди, чиято истинска “цена” по условие остава скрита.

Когато всичко това бъде имплантирано в основополагащата система на модерната демокрация, в която по дефиниция магистратите трябва да са политически неутрални, абсолютно независими и подчинени единствено на закона, разпадът на обществената конструкция става неизбежен.

Отвъд казуса "Ситнилски"

Казусът „Ситнилски” е в случая просто отправна точка към най-важната и най-трудна за публично обсъждане тема - етичните норми в правосъдието. Той е само едно от доказателствата за съмнителния пътен лист на най-висшия административен орган на съдебната власт - ВСС. Тази удобно подбрана върховно-съсловна организация, на която по конституция е възложено да осигури независимостта на съдебната власт и за която се предполага, че обединява юристи с високи професионални и нравствени качества, продължава да трупа доказателства за конюнктурни реверанси, услужливо кадруване и липса на професионални стандарти. Това бе демонстрирано по време на последните конкурси за кариерно израстване на съдии и прокурори,  когато в рамките на по-малко от половин час ВСС взе две коренно противоположни като разбиране на закона решения; бе демонстрирано още по-брутално и покрай откровеното нежелание на членовете на ВСС да подкрепят предложението на Калин Калпакчиев за унифициране на правилата за формиране на съдебни състави, така че да бъде гарантирано случайното разпределение на делата и с помощта на подходящ софтуер да бъде елиминиран човешкият фактор - единствената променлива в уравнението, която е податлива на корумпиране.

Членовете на ВСС са по дефиниция хората, призвани да решават въпросите на почтеността в системата

Случайното разпределение на делата е кръвоносната система на независимото правосъдие. Случайното разпределение на делата е превенция срещу корупцията. Нека не забравяме, че според изследване на международната организация Трансперънси Интернешънъл съдебната система е вторият най-поразен от корупция обществен сектор в България.

По-опасно от скандала "Пеевски"

Нарушаването на случайното разпределение на делата е съизмеримо и дори по-опасно от скандала “Пеевски”. Случайното разпределение на делата е антивирусната програма в матрицата. Защита срещу произвола на всички инициали в тефтерчетата на Златановци. Случайното разпределение на делата е усмирителна риза за Цветановци, Борисовци, Догановци, Сидеровци... Нарушаването на този принцип има много лица и много имена. Поради това не е възможно проблемът да бъде “персонифициран” и “скандиран” от протестиращите. Общият знаменател обаче се съдържа в най-популярната през последните петдесет дни дума - мафия.

Когато наесен се върнат на жълтите павета, протестиращите трябва да поискат именно това - презареждане на съдебната система, гарантиране на правила за формиране на съдебни състави на принципа на случайния подбор. Трябва да го поискат по един категоричен начин от висшите администратори на Темида, от хората, призвани да решават въпросите на почтеността в системата. И на първо място трябва да го поискат от институцията, овластена да осъществява надзор и ръководство на всички прокурори в страната - институцията на главния прокурор Сотир Цацаров, чието влияние над членовете на ВСС е безспорно.

Автор: Еми Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE