Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Покушението

В деня, когато в центъра на София се разигра криминалният сюжет между неизвестен снайперист и известен подсъдим, се случи и нещо друго, нещо много важно. Но (почти) никой не му обърна внимание.

Коментар на Еми Барух:

Стрелбата пред Съдебната палата е инцидент, покушението срещу съдебната система е процес. Въпреки че това са произшествия от различен порядък, между тях има дълбока причинно-следствена връзка. В нейните бримки са оплетени фигури и папки, стражари и апаши, сюжети от потайностите на българския преход, покрай които минаваме невежи, незнаещи, нехаещи.

В деня, когато в центъра на София се разигра криминалният сюжет между неизвестен снайперист и известен подсъдим, медиите бяха информирани за доклад на десет неправителствени организации до ЕК, в който се прави обобщена оценка на състоянието на съдебната реформа и се настоява за конкретни структурни промени.

Зад кулисите

Тиражните медии се отнесоха към тези два сюжета по следния красноречив начин: вторачиха се в мимолетността на първия и пренебрегнаха неизменността на втория. Ако бяха проявили малко повече въображение, щяха да предложат на публиката доста по-богати интерпретации на една ненадейна случка, която най-вероятно ще попълни списъка на неразгаданите афери от подкупния свят на днешна България.

Куршуми пред храма на Темида

Генезисът именно на този свят, впрочем, може да бъде „въобразен” след внимателно прочитане на документа, изпратен до Европейската комисия - документ, който има амбицията ако не да замести мониторинговия доклад на Комисията, то най-малкото да синтезира процесите, които наблюдаваме в съдебната система на България, и да съобщи както на Брюксел, така и на София кои са належащите структурни промени, които биха довели до реална реформа в магистратурата.

А хората?

Новина няма. Брюксел няколко пъти ясно показа, че познава и следи отблизо състоянието на съдебната система в България. София няколко пъти ясно показа, че това не я интересува. А хората? Оставени на тиражните медии, на тях им е трудно да се ориентират, защото - по стар навик от тоталитарно време (когато Дойче веле, БиБиСи и Свободна Европа бяха “вражески” станции) - София “заглушава емисиите” от Брюксел.

Точно затова докладът до ЕК, заместващ мониторинга на съдебната власт, е още по-важен. Констатациите и препоръките в него са направени от няколко сдружения, специализирани в областта на правосъдието, които от години се занимават с анализ на правната система в България. В същото време този документ показва консолидация на организации, които “имат необходимата експертиза да предлагат капацитетни мерки и да бъдат ефективен коректив на администрирането на съдебната власт”.

Едно неизвинено отсъствие

Сред десетте организации, подписали доклада (а това са: Съюзът на съдиите, Съюзът на юристите, Българският институт за правни инициативи, Български адвокати за правата на човека, Асоциация за европейска интеграция и права на човека,  Български Хелзинкски комитет, Институт за развитие на публичната среда, Асоциация "ФОРУМ", Фондация "РискМонитор", Сдружение "Център на НПО в Разград" - Национална НПО мрежа за гражданско наблюдение на съда в България), няма нито една журналистическа организация.

Къде е истинската журналистика?

Неизвиненото отсъствие на журналистиката е част от злокачествената атмосфера на българската публичност, в която нищо не е такова, каквото изглежда. Липсата на ефективни медии, липсата на прозрачност в собствеността и финансирането, “липсата на хигиена в отношенията между политически и бизнес фигури от една страна и журналисти или лица, контролиращи редакционната политика на медиите, от друга - създава среда, в която неформалният натиск и корумпирането се осъществяват изключително лесно”, се казва в доклада.

Голямото говорене

Нормално е бравурното оживление след вчерашния опит за покушение да засенчи този доклад. В следващите дни ще се наситим на разнообразни хипотези за стрелбата, ще си припомним съдебното досие на онзи индивид с шапкарския прякор, ще слушаме версии на специалистите по снайперисти и - разбира се - съжденията на министъра на вътрешните работи и на неговия началник.

Стрелбата пред Съдебната палата е инцидент, покушението срещу съдебната система е процес. Въпреки че това са произшествия от различен порядък, между тях има дълбока причинно-следствена връзка. В нейните бримки са оплетени фигури и папки, стражари и апаши, сюжети от потайностите на българския преход, покрай които минаваме невежи, незнаещи, нехаещи.

И ще бъде все така, тъй като „публичността не прераства в прозрачност, още по-малко - в обществено участие”.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Патентът Ц.В.Е.Т.А.Н.-ов

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Хайде да възприемем игровия маниер, изобретен от МВР покрай именуването на акциите "РАЛИЦА" и "МИЛЕВ" - пише Еми Барух в коментара си и ни показва, че така бихме могли да постигнем няколко наистина ценни рeзултата.

Ако възприемем въпросния игрови маниер, можем да постигнем следното: бихме могли да стимулираме асоциативното мислене на четящите, бихме могли да съдействаме за обогатяване на речниковия багаж, а бихме могли също така да провокираме желание за емпатия - тази толкова важна за общото житие способност на човека да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите. В случая - на Ралица Манолова и Теодор Милев.

Ето за какво става дума: Теодор Милев и Ралица Манолова са съдии. Съответно във Великотърновския окръжен съд и в Софийския градски съд. И двамата участват в съдебни състави, които въз основа на медицински експертизи за тежко здравословно състояние на обвиняеми променят мярката за неотклонение и пускат под домашен арест двама известни крадци. (Единият случай е от 2011-та, а другият - от началото на тази година.) Законът повелява мярката за неотклонение да се контролира от МВР, за да бъдат предотвратени рецидиви.

Предизвестената гавра

Контролът обаче не е осъществен и след поредното залавяне на въпросните ”активни представители на криминалния контингент за кражби на МПС и вещи”, същото МВР (на което настоящото правителство е отпуснало най-много бюджетни средства, именно за да си върши работата), в лицето на най-силния от силовите министри Цветан Цветанов, извършва ритуална гавра не само със споменатите съдии, но и с цялата съдебна система.

Гаврата, впрочем, е предизвестена: на 2 юли 2011 година министърът на вътрешните работи Цветанов заяви, че “занапред операциите по залавяне на освободени с акт на съда обвиняеми ще се кръщават на имената на съдиите". (Независимо от правомерните действия на съда!) Въпреки че това представлява откровена закана за публично унижение на магистратурата, министър Цветанов дори не бе смъмрен от онези хора и институции, които заявяват, че работят “за интересите на държавата” (Искра Фидосова) и за имиджа на държавата (Бойко Борисов) - нападките на вицепремиера срещу конкретни съдии, намесата му в конкретни казуси, публичната му “отплата” за изпълнени правни поръчки, прокурорските му речи от трибуната на парламента, медийното му безочие започнаха да се възприемат като характеропатия, нещо като личностна особеност, колорит, с който се свиква.

ЕК по адрес на България: "Цялостното впечатление е за неспособност да се спазва разделението на държавните власти"

Благодарение именно на тази трафаретна безконтролност, България стои забодена на европейската карта като страна, в която настоящата власт не само не прикрива опитите да бъдат сплашвани съдиите, които не са послушни, но и се хвали с “оригиналното брандиране” на полицейските акции и с демонстративното незачитане на препоръките на ЕК.

Нека припомним, че в своя доклад от 18 юли м.г. ЕК написа следното: “Независимостта на съдебната власт също бе поставена под въпрос, след като отделни съдии бяха пряко критикувани от политическите среди - в този контекст извършеното от ВСС уволнение на председателя на Съюза на съдиите в качеството му на съдия буди безпокойство. В тези случаи ВСС не предприе ясни действия в защита на независимостта на съдебната власт. Цялостното впечатление е за неспособност да се спазва разделението на държавните власти, което има преки последици върху общественото доверие в съдебната система”.

А неговото име?

Вчера Висшият съдебен съвет излезе с декларация срещу кръщаването на полицейски акции с имена на съдии. Но не направи връзка между повторния случай на “насаждане на недоверие” между властите и вдъхновителя и идеолога на този публичен линч. Въпреки че министърът на вътрешните работи изпитва странна наслада да “излага” по един доста дискредитиращ начин имена на конкретни хора, неговото име и този път бе пощадено.

Но да се върнем към игровия маниер с именуването на акциите “РАЛИЦА” и “МИЛЕВ” и да се опитаме да провокираме желание за емпатия - тази толкова важна за общото житие способност на човека да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите.

Нека си представим как са се почувствали не само Ралица Манолова и Теодор Милев, но и техните колеги, след като собственото име на съдия Манолова бива тиражирано по следния начин:

Ралица = Рекет, Алчност, Лицемерие, Изнудване, Цинизъм и Анархия (Р.А.Л.И.Ц.А),

а на съдия Милев ето така:

Милев = Мастит Измамник Лицемер Е Вреден (М.И.Л.Е.В.).

Ако приложим “патента Цветанов” към неговото собствено име, то ще получим следната абревиатура:

Цветан = Целенасочената Вулгарност Е Тежко Антипатично Нарушение (Ц.В.Е.Т.А.Н.).

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Опасното раздвоение на Попова

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Тази седмица вицепрезидентът Маргарита Попова изрече нещо, което предизвика объркване. Думите й, че ако била другаде, щяла да ни каже “и други неща”, подсказват, че е налице едно опасно раздвоение.

Коментар на Еми Барух:

По време на съвместна пресконференция с президента Плевнелиев по случай първата година от встъпването им в длъжност, вицепрезидентът Маргарита Попова волно или неволно направи де факто оценка на начина, по който Висшият съдебен съвет избра Сотир Цацаров за главен прокурор на България. И тази оценка беше основателно “прочетена” като неблагоприятна.

Двусмисленото изказване на Попова

Заявявайки, че ако била другаде, щяла да говори още и да ни каже “и други неща”, тя впрочем каза достатъчно. Нямаше как двусмисленото изказване на юриста Попова да не предизвика особен интерес: първо, поради нейната професионална грамотност, която й позволява да има компетентно мнение, що се отнася до процедури, закони и тяхното спазване. Второ, поради натрупаната информация от времето, когато беше министър на правосъдието, и поради личните й наблюдения върху работата на всички претенденти за длъжността главен прокурор. И трето, понеже става дума за тема, която получи широк обществен отзвук и в България, и в Европа, и породи основателни съмнения за заговор на управляващия политически елит в опит за овладяване на съдебната система.

Нейното усукано бягство от директния отговор едва ли трябва да бъде тълкувано като предизвестие за бунтовен шепот на гражданската съвест срещу държавната полицейщина или като плах изблик на нетърпимост между почтен юрист и овластен невежа. След като вицепрезидентът Маргарита Попова пропусна поредица възможности за реална намеса в няколко драматично важни епизода от сагата за българското правосъдие, споделеното от нея в началото на седмицата стои повече като случайна аберация, отклонение от зададения модел, реплика, която не води доникъде.

Кои са тези "други неща", които Попова би казала, ако би била другаде?

Едно смущаващо несъответствие

Има обаче още нещо: когато в публичността се обсъждат основни процедури на демократичното устройство (една от които е процедурата за избор на главен прокурор), е смущаващо така наречените “първи хора” на държавата - онези, на които мнозинството е гласувало доверие, онези, от които се очаква ако не да задават, то поне да следват нравствения императив на модерните времена, да стоят раздвоени между своята институционална идентичност и своето лично аз. Това, че ако Маргарита Попова била другаде, щяла да говори още и да ни каже “и други неща”, притеснява и обърква.

Изплъзналото се признание за съществуващо несъответствие между онова, което мисли личното аз, и онова, което казва същото това аз, особено когато се отнася до изборна длъжност, обременена от тежки обществени очаквания, нарушава интегритета на личността. А интегритетът, прозрачността, почтеността са в сърцевината на автентичното лидерство и в основата на доверието между хората. Така пише във всички интернет-справочници и нямаме основание да се съмняваме в това.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Кой как чете българската история?

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Чудовищно невежество демонстрира Борисов по отношение на един от най-коментираните периоди в българската история, период, цитиран многократно от самия него като повод за национална гордост, пише Еми Барух в коментара си.

В интервю от тази седмица Бойко Борисов нехайно, мърляво и безизразно каза, че не познава Закона за защита на нацията, каза още, че няма значение в какъв съюз е влязла България през 1941 година. И продължи в типичната за него монологична логорея да говори за спасените 50 хиляди български евреи. Съсредоточен в собствената си суетна медийна омайност, той отказваше да слуша, отказваше да чува, отказваше да разбира въпросите на водещия.

11 343 съдби, 11 343 потулени истини

Най-стряскащата констатация в случая е не ниската култура на премиера, а невежеството на един човек, който дори за миг не даде знак, че разбира целия драматизъм на случилото се с евреите от окупираните територии, натоварени от български войници в български вагони в последния техен земен път. А най-отвратителното е, че същият този човек днес представлява нацията, представлява държавата и всичко онова, което наричаме система от национални ценности.

Откровеният разговор за националните ценности - тези от вчера и тези от днес, откровеният разговор за етичните норми - тогава и сега, за моралните избори на бащи и на синове, в контекста на темата за “спасението” и падението (Румен Аврамов) на българското общество по време на Втората световна война, би бил единственият достоен начин за отбелязване на 70-тата годишнина от драматичните събития, свързани със съдбата на евреите по тези земи: 50 хиляди физически спасени и 11 343 физически унищожени. В България обаче този разговор още дълго време няма да бъде възможен. От което няма да спечелят нито историците, нито българската общественост, нито международният имидж на страната.

Кога ще се заговори открито за онези 11 343-ма души, натоварени от българската полиция и армия в запечатани вагони и депортирани в Треблинка?

И е жалко, че юбилейната 70-та годишнина ще стане повод за още по-креслива, допотопна и комплексарска употреба както на добре познатия арсенал от национал-патриотарски клишета, така и на патетичните обертонове на техните опоненти, които звучат от небалансирано организирани български и международни конференции.

"Спасителите" и "злодеите"

Защото - така както на широката общественост са непознати разказите за конкретното, преднамерено и твърде нелицеприятно участие на конкретни българи в депортацията и хищното ограбване на евреите от окупираните територии, така са непознати и разказите за конкретното участие на конкретни хора от Беломорието и Тракия, които са съдействали на българите за успеха на зловещата акция, предоставяйки им цялата необходима информация за “вдигането” на местните евреи и изпращането им в газовите камери.

Между тези два паралелни исторически наратива се люшка образът на България - от едната страна е митологизираната стигма на “спасителите”, удобно използвана за утвърждаване на “националния автостереотип за изконната толерантност на българите” (по Надя Данова), а от другата страна е клеймото на “злодеите”. България - както всяка друга държава - е събирателно, което обединява и достойни публични фигури, и мерзавци; и почтени хора, и злодеи. Тази пъстрота, типична за всяка общност, бива форматирана обаче по различен начин във всяко историческо време. И би било срамно и позорно, ако днешният ден остане доминиран от духовната нищета на някои от неговите управници.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Ако знаехте какво се случва пред очите ви

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

В България се случва нещо подло, нещо страшно. А хората, позволили да бъдат постоянно облъчвани от плазмата, хората, допуснали да дишат, да се хранят и да заспиват на този фон, дори не го осъзнават. А и кой да им каже?

Коментар на Еми Барух:

Много преди тоталното присъствие на телевизора в живота на хората да стане технически възможно, Рей Бредбъри, Стивън Кинг и Доминго Сантос разказаха на четящите какво ще им се случи, ако позволят да бъдат постоянно облъчвани от пикселираната полихромна светлина на плазмата. Това тяхно послание и до днес остава непонятно за мнозинството. (За което вина имат не толкова обикновените зрители, колкото онези образовани личности, които съществуват благодарение на и посредством своя суетно граден публичен образ.)

Бъдеще несвършено

Но за да се стигне до такава тотална атрофия на критичното мислене, е нужно - освенмълчанието на “агнетата” - да се спечелят и няколко битки, да се превземат няколко центъра на влияние, да се променят няколко разпоредби, да се намерят няколко наглеци и още толкова услужливи интелектуалци, които или с увъртяни изрази, или с удобно мълчание да прикрият замисъла на тоталната война за информационно надмощие в навечерието на изборите в България.

Всичко това започва в края на миналата година, когато бе финализирана скандалната сделка за препродажба на бившата медийна империя на ВАЦ. В последния работен  ден така наречената от посланик Байърли “гнила ябълка” на банковото дело - Инвестбанк на Петя Славова - изкупи дълга на медийния холдинг и банкерката стана мажоритарен собственик на вестниците “Труд” и “24 часа”. С това агитационната група на Борисовите фаворити - печатните издания на Делян Пеевски, Ирена Кръстева и Цветан Василев, се увеличи с още няколко многотиражки.

С подобна цел, но с други средства преди два дни започна второ действие от същата пиеса: маскираният като търговски спор държавен рекет над “Булсатком”, наречен “рутинни действия на прокуратурата и СДВР”, който се случва в разгара на скандала между доставчика и две телевизии - телевизията, командвана от близкия до властта Гергов, и телевизията, командвана от храненика на властта Бареков.

Манипулации от екрана

Ето така - като щафетно бягане, от ръка на ръка се предават малки подлости, случват се дребни наглед предателства, криволичат позволени от закона маневри, извършват се сръчни финансови операции. А на всички, които следят медийните войни в България, им е ясно, че Властта се готви за финална битка.

Нашият измислен свят

Ако през този ключ препрочетем споменатите по-горе фантасти, ще разберем, че всъщностБягащият човек и Жената на Пожарникаря са преследваният и преследвачът, които периодично сменят местата си в Програмата, чиято единствена цел е да постигне тотално надмощие, да включи в Играта всички абонати от Мрежата, всички потребители на телекомуникационни и интернет услуги, за да осъществява контрол като подменя акценти, филтрира, редактира и манипулира информационното поле.

А хората, които са позволили да бъдат постоянно облъчвани от пикселираната полихромна светлина на плазмата, хората, които са допуснали да дишат, да се хранят и да заспиват на този фон, дори не разбират, че са колкото жертви, толкова и средство в медийните войни. Те не се интересуват от лицензи, нито от проценти или дялови разпределения, договори и двойни счетоводства - те искат да са част от Къщата, те искат “телевизионна стена”, искат въображаеми роли в измисления свят на собствената си мизерия, без да ги е грижа дали краят на пиесата ще е щастлив. А и кой, кой да им каже...

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Заговорът на Милиционерите

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Ако перифразираме думите на Перикъл за политиците, ще се сдобием с най-краткото обобщение на генезиса, еволюцията и метаморфозите на българската полиция, пише Еми Барух в коментара си и дава конкретни примери.

“Това, че ти не се интересуваш от милиционерите, които днес наричат себе си полицаи, не означава, че полицаите, които до вчера наричахме милиционери, не се интересуват от теб.” Тази перифраза на казаното от Перикъл за политиците е може би най-краткото обобщение на генезиса, еволюцията и метаморфозите на “родната” българска полиция.

Нейното родословие, както знаем, води началото си от милиционерската школа в Симеоново - именно в този местен “Харвард за висши държавници” са възпитани едни от най-ловките фокусници на днешното еднопартийно управление. И ако се съди по интересните постове, които заемат те, няма как да не признаем, че смяната на милиционерската дреха с полицейска униформа е маскарад за наивници, нещо като завера за участие в един доста успешен римейк на някогашното време. За това напомнят действията на няколко от най-известните милиционери, които стратегически бяха издигнати на ръководни постове. И то какви постове!

Милиционерският картел

Двама от най-прочутите възпитаници на милиционерската школа в Симеоново

Интригантски простодушен и неприкрито тенденциозен, директорът на ГДБОП Станимир Флоров заяви в началото на седмицата, че само малките деца не знаят кой сложи бомбата под колата на Сашо Диков от “Канал 3” и пред входа на вестник “Галерия”, визирайки за виновни именно жертвите на покушението.

Същият индивид се прочу и с друго откровение. Пред камерата на една от водещите телевизии той заяви: „Единственият начин да се оправят нещата е, ако се върнат нещата отпреди 1989 година. Това е единственото решение на проблема”.

Тези негови “проникновения” нито са израз на оригинално мислене, нито са новост. Подобни инсинуации внушаваха думите и на други двама национално прочути възпитаници на милиционерската школа в Симеоново. По повод взрива в редакцията на вестник “Галерия” Бойко Борисов и Цветан Цветанов допуснаха възможността журналисти от вестника да са замесени в случилото се.

Това, впрочем, е устойчив тренд в отношенията между милиционерите и журналистите. Преди десет години за взривения Мерцедес на издателя Петър Блъсков беше лансирана абсурдната версия, че самият той го е направил. Не по-малко абсурдно звучаха и твърденията на “родната” полиция, “уличаващи” в някаква садо-мазо-демонстрация бития пред Съдебната палата от полицаи репортер Емил Иванов. А нямаше ли резервна подводна (в смисъл “тюленова”) версия и за заплахите, отправени срещу варненския колега Спас Спасов, чиято активната позиция срещу застрояването на Алея Първа беше сред катализаторите на протестите в града това лято?

Именно този мутуализъм между действащи висши полицаи, техните политически покровители, услужливите представители на прокуратурата и добре известните креатури на българската организирана престъпност позволява на въвлечените в процеса да съществуват в динамично равновесие, настръхнали срещу опитите на малцина журналисти да осветят връзките и зависимостите на техния картел.

Няма как да не се съгласим с Перикъл...

Навсякъде са

Заговорът на милиционерите е извън обществения контрол. Ако четем правилно бюджетните тенденции, които отразяват приоритетите на това правителство, бихме могли да кажем, че в страната наистина са създадени прекрасни условия за тях.

Е, няма как да не се съгласим с Перикъл: това, че ти не се интересуваш от милиционерите, които днес наричат себе си полицаи, не означава, че полицаите, които до вчера наричахме милиционери, не се интересуват от теб. В тази перифраза се съдържа едно важно предупреждение. И едно още по-важно следствие. Предупреждението е, че Те могат да бъдат навсякъде - могат да слушат какво си говорим, да четат какво си пишем, да наблюдават какво правим. А следствието е, че макар да не бива да забравяме, че сме им в полезрението, това не бива да ни стряска. Нека слушат, нека четат, нека гледат. Току виж разберат, че униформата е само дреха - временна, както всичко в този материален свят.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Подписът на Плевнелиев

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Светкавично подписаният указ за назначаването на новия главен прокурор и едно неволно изпуснато признание на президента показаха, че наивните надежди за еманципацията на Плевнелиев са силно преувеличени, пише Еми Барух.

След по-малко от 24 часа Сотир Цацаров ще положи клетва като главен прокурор на Република България. С това ще бъде отбелязана още една победа в плана на Борисов & Co за овладяване на върховите институции в съдебната система на страната.

В този план влизаха разнообразни маневри - технически и тактически, театрални и трафаретни... Бяха селектирани подходящите действащи лица - хора послушни, хора практични, хора подчиняеми: от министъра на правосъдието до онова самодоволно мнозинство във ВСС, което се яви изпълнител на чужда воля. Беше променена по подходящ начин процедурата - порочно пренебрегвайки всички препоръки от страна на ЕК. Беше избран денят - последният възможен преди Европа да запали коледните елхи и да запее коледни песни. (Защото за управляващите само Европа е “плашилото”, с което те - донякъде - се съобразяват. Представяте ли си как компанията на приближените е стояла пред календара и е потривала доволно ръце: 20 декември се пада в четвъртък, а в петък, точно преди дългите новогодишни празници, президентът ще подпише указа на Цацаров!... Представяте ли си, че това им е било известно месеци по-рано!)

Без ден за размисъл

Без коментар, без колебание, без консултации, без бавене, без диалог президентът “на всички българи” не изчака дори да се проветри залата, в която близо 11 часа продължи трафаретната процедура по така наречения “избор” и подписа указа въпреки процедурата (окачествена дипломатично, но ясно от ЕК като противоречива), въпреки призивите на опозицията, въпреки протестите на неправителствените организации, въпреки неубедителната морална безукорност на доскорошния председател на Пловдивския окръжен съд.

Този подпис, както и откровеното признание от онзи ден, че “както и да гласуват останалите, “ние” вече имаме мнозинство”, показаха, че наивните надежди за еманципацията на Плевнелиев са силно преувеличени.

България "няма послушен и зависим президент"?

Само месец по-рано по повод псевдоимпровизацията за “бламирането” на Марковска, която президентът изигра самоотвержено, държавният глава сам похвали себе си, като заяви, че България “няма послушен и зависим президент”. Всички думи, които чухме тогава, се отнасяха до неговата загриженост за репутацията на страната и до темата за морала, към която Плевнелиев обеща да се връща “все по-често и по-често”. Да се върнем тогава към още едно негово заявление:

“В българските граждани и в европейските ни партньори не трябва да има и капчица, и сянка на съмнение за нравствените качества на всеки един от конституционните съдии”. Какво остава за главния прокурор!

"Нашият избор" и "техният избор"

Запомнихме неговата категоричност, че съдиите са призвани да осигуряват върховенството на Конституцията и че той, “като обединител на нацията”, не може да допусне “доброто име на съда, призван да бъде бранител на основния закон, да бъде поставено под въпрос”.

Въпроси обаче има. И те бяха поставени именно от магистратите: Съюзът на съдиите излезе с аргументирано становище за допуснатото нарушение на Конституцията при избора на главен прокурор. Обръщайки внимание на “опорочената процедура и на безпрецедентната намеса на член на правителството при избора на висш орган на съдебната власт”, Съюза на съдиите заяви фактически, че Сотир Цацаров, когото държавният глава посочи като “нашия избор”, не е “техният избор”. 

Ако президентът стои гордо “зад всяка своя дума”, възниква въпросът как точно го постига, след като е убеден, че когато “в обществото има съмнение, това вече е проблем само по себе си.”

Автор: Е. Барух, Редактор: М. Илчева

DW.DE

Плаващи пясъци

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Предчувствие за края на управлението на ГЕРБ или нахална демонстрация на чувство за недосегаемост и ненаказуемост e скандалът с Несебърските дюни? Хипотезите са две, разклоненията - много повече, твърди Еми Барух.

Съдружници, кумци, министри, подставени лица, кметове, архитекти, областни управители, директори, инспектори, тъстове, съветници, експерти - всякакви; “отвсякъде - отстрани, отзад, отпред” нахлуват те през създадения преди години и съзнателно толериран и до днес правен произвол.

Лайтмотивът на това правителство, което си приписва всички успехи и препраща всяко неблагополучие към предишните управляващи, особено в случая с посегателството върху защитени площи от “Натура 2000”, е едно от най-наглите твърдения на хора лицемерни, хора ликвидатори, хора лишени от държавническа логика. Защото те не се разпореждат със “своето”, те се разпореждат с “нашето”. Правото да го вършат обаче сме им дали ние самите.

“Нищо не съм продал, защото нямам нищо мое”, заяви ехидно Мирослав Найденов, който - в качеството си на министър на земеделието - е фактически съучастник в създадената през 2011 година от правителството на ГЕРБ правна разпоредба, позволяваща да се продават на безценица атрактивни държавни имоти на “правилните фирми”. Скандалът с несебърските дюни, документиран от природозащитника Тома Белев и сайта за разследваща журналистика Биволъ, е перфектен модел на удобната матрица за лесно забогатяване, използвана пред уплашените погледи на стотици дребни и едри чиновници години наред.

Защо са мълчали?

Или защото са били страхливи, или защото са били срамежливи, или защото са били сребролюбиви.

Прокуратурата и МВР щели да разследват казуса с несебърските дюни и други дивотии

Мълчали са, когато са им подавали документи за съгласуване, когато са подписвали преписки, когато са сравнявали кадастрални планове, когато са сменяли предназначението на терени, когато са проверявали експертизи, когато  са одобрявали, контролирали, наблюдавали. Върху плаващите пясъци на това акумулирано мълчание сърфира самодоволно фирмата “СЛЕ Груп”, разположена (без)опасно близо до вицепремиера, т.е. до цялата власт в страната. Нейният управител дори заплашва (цялата власт в страната), че ще обжалва “в европейски съд, в български съд, навсякъде”, ако сделката бъде развалена.

Как точно Прокуратурата и Министерството на вътрешните работи биха разследвали унищожението на дюните край Несебър, правната състоятелност на огласения списък с други подобни сделки, както и предстоящите искания за отчуждаване на терени в полза на фирми, близки до властта, е интересен сюжет. Както от гледна точка на времевата близост до изборите, така и от гледна точка на персоните, които стоят начело на тези институции: индивиди, които сякаш са забравили, че са смъртни както всички останали, сякаш не разбират, че оттук нататък всяко нервно движение ще ги засмуква още по-дълбоко. Рано или късно плаващите пясъци на собствената им лакомия ще ги погълнат. От гледна точка на националния интерес, по-добре по-рано, отколкото по-късно. .

Защото - стана безпощадно ясно - общественият интерес е оставен на шепа общественици.

Автор: Е. Барух; Редактор: Е. Лилов

DW.DE

Така нареченият гаф на Плевнелиев

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Грешката със снимката в новогодишната реч на президента Плевнелиев предизвика мигновени реакции. Да, това е гаф, наистина. Но този гаф е много по-невинен от безчет други, които ни заливат почти ежедневно, пише Еми Барух.

Снимката с планинския изглед от Аспен в Колорадо, която някой от Дондуков 2 е избрал за фон на първото новогодишно обръщение на президента към народа, обиколи социалните мрежи и се превърна в нещо като илюстрация на сбърканите опаковки, които маскират невярно съдържание.

Сбъркано съдържание в думите на Плевнелиев нямаше: той прилежно прочете едно премерено, подредено, приземено приветствие под прожектора на една приглушена протоколна привидност.

Голямата глъч

Защо тогава един механичен пропуск на неговия екип предизвика толкова много коментари и квалификации от страна на последователи, противници, привърженици и прочее юзъри на популярни сайтове? В настъпилата интернетна глъч, покрай отсъствието на друг сюжет от национална значимост, се оформиха два лагера - пейзажната неграмотност се прехвърли към личността на Плевнелиев и дори доведе до “про” и “контра” професионалния подбор на съветниците му.

Какво все пак обяснява тази активност? Причините са няколко: на първо място така нареченият президентски гаф е сигнал за повишено внимание и повишени очаквания към човека, който се нарежда на челно място в класацията на представително проучване за рейтинговата подредба на българските политици, огласено в първия ден от Новата година.

Планинският изглед от Аспен в щата Колорадо

На второ място защото “сбърканите опаковки” се превърнаха в нещо като запазена марка за управлението на ГЕРБ, което особено през последната година насити политическия живот на страната с твърдения, номинации, скандали, разпоредби и назначения, които бяха представяни изкривено, рекламирани некоректно, “продавани” нечестно. В етикетирането на част от тях участваше и президентът Плевнелиев.

Поредицата е дълга: в нея фигурира подмяната на въпроса за референдума за ядрената енергетика, фигурират номинациите на конституционни съдии, изборът на главен прокурор, конкурсната сесия във фонд “Научни изследвания”. Всички те, благодарение на така наречените свободни и независими медии, бяха “опаковани” според естетиката на министър-председателя - с няколко дози демагогия в повече от модерните манипулативни стандарти. Черешката на тортата постави естествено самият премиер, заявявайки, че по-голяма демокрация в тази държава никога не е имало.

"Той е там, за да се харесва"

Тези “имитиращи продукти” на българската политика вече са се превърнали в трайни дразнители. Така се стигна до преекспонирането на един пейзажен гаф.

Гаф, наистина. Но тъй като следва да уважаваме институцията, нека се опитаме да спазим пропорциите: този гаф е много по-невинен от безочливата безпардонност на вицепремиера Цветанов, от неговото “Кажете ми какво зависи от президента?”, от допълнението “той е там, за да се харесва”, от високомерната простотия, с която министърът на вътрешните работи се опита да принизи фигурата на държавния глава, а фактически се подигра с институцията.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE