Два на нула за улицата

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Вместо да интерпретират света, в който живеем, българските медии се превърнаха в манипулатори, в платени агенти на могъщите, в мистификатори. Сега обаче разбунтуваната улица показа, че вече не е готова да им вярва.

Коментар на Еми Барух:

В България медиите определено не попадат в списъка на “рисковете и заплахите за сигурността и стабилността в страната”. Ако се замислим обаче за тяхното посредничество в публичните диалози, ще открием колко съществена е ролята, която изиграха те за днешната политическа и социална криза.

Превърнати в инструменти на властта, те допринесоха най-много за изкривената картина, която поднасяха както на политиците, така и на своята аудитория. Медиите превърнаха примитивния изказ и назидателното високомерие на персонифицираната власт в модел за подражание. А покорните чиновници - в еталон за поведение.

Един престъпен заговор

Най-отдолу - невидими за репортерите - забелязваме уплашените хора, които години наред се оставяха да бъдат безогледно манипулирани от Борисов. Сега обаче разбунтуваната улица показа, че не е готова да вярва безрезервно на гласовитите медии.

Вчера, може би за първи път от началото на протеста, варненци се осмелиха да скандират срещу “лидера на организираната престъпност” - икономическата групировка ТИМ. Разбунтуваната улица попита: къде бяхте вие, български журналисти, докато тимаджиите увеличаваха влиянието си и действаха безнаказано? Кои от най-гласовитите национални медии се осмелиха да разследват тази групировка, подчинила половин България? Мълчание...

Какво чете, гледа и слуша българинът?

Медиите трябваше да интерпретират света, в който живеем, да показват на хората какво се случва в институциите и да задават на властта въпросите, които вълнуват гражданите. Вместо това най-гласовитите се превърнаха в инструменти за манипулация, в платени рекламни агенти на мощните групировки, в търговци на влияние, в мистификатори. И не заради лъстивия маниер, с който премиерът съблазнява суетата на българската журналистика. А заради един елементарен и престъпен заговор между банкери, политици и бандитити, които създадоха медиен картел - удобен инструмент за политически рекет и изнудване.

Това, което предстои

Тиражните медии се самоопределиха като носители на публичния интерес и фактически подмениха дневния ред на обществото по един тенденциозен и последователен начин. Подвеждайки систематично своята аудитория, те лишиха читателите, слушателите и зрителите от правдив мащаб на показваната картина, от достоверен разказ за българското всекидневие.

Днешният гняв на протестиращите е първият опит на хората да воюват за собствената си държава - закъсняла заявка за участие в българската публичност. Предстои им да научат кои са демократичните инструменти, с които могат да си служат. Предстои им също така да се научат как да ги употребяват.

На тиражните български медии им предстои същото. Нека си спомним: България се срина до абсолютното дъно в Европа по свобода на словото. След Намибия, Кабо Верде, Гана и Суринам...

В днешното упражнение по демокрация улицата води пред медиите с 2:0.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Скандалът във Варна. И не само там.

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Първият от скандалите, за които тепърва ще научаваме от репортерите, преследващи демонстрантите по улиците на България, се случи вчера във Варна. И там улицата крещеше. Но и там тя не разбра, че вече е осиротяла.

Коментар на Еми Барух:

Опитът за избор на легитимен комитет, който да оглави протеста, да представлява множеството и да участва в онзи нероден все още национален граждански парламент, скара присъстващите групи във Варна. Хората се разделиха на автентични протестиращи и на имитатори. Първите обвиниха вторите, че са провокатори, изпратени от тимаджиите. И изборът беше бойкотиран.

За варненци не е трудно да направят разлика между оригинала и фалшификата (хората се познават; тюлените от ТИМ, спечелили престижното първо място сред лидерите на организираната престъпност в България (според Уикилийкс), са добре известни; известен е и антуражът им). Въпреки това този инцидент поставя един много важен въпрос по отношение на протестите в цялата страна: къде е онази неправителствена организация, онова представителство на гражданите, което е разпознато от множеството, което има своя биография и е в състояние да артикулира исканията на хората по разбираем начин и същевременно грамотно, цивилизовано, с висок рационален коефициент?

Когато крясъкът заглушава смисъла

Протестът - между оригинала и фалшификата

В тези изключително напрегнати за страната моменти, когато улицата крещи, но крясъкът заглушава смисъла, нека се огледаме: къде са онези граждански структури, които познават натрупания гняв на хората, които са картотекирали болезнените пластове на мизерята на днешното българско население и могат да подредят йерархията на гнева, изкарал мъже, жени и деца на улицата?

Къде са неправителствените организации, които притежават необходимата експертиза, които умеят да общуват с различните поколения и които са в състояние да се превърнат в довереници на хората, в умни посредници между тях и политическите лидери? Къде са?

Тяхното отсъствие (особено сега!) - което само по себе си е диагноза за състоянието на гражданското общество в България - е предпоставка както за ситуационна поява на неподготвени ентусиасти, така и за сръчна маскировка на дегизирани провокатори и имплантирани шмекери. (Вчера в столицата един бял бус, собственост на футболния фен-клуб на ЦСКА, вееше националното знаме и обслужваше както митинга на протестиращите срещу ГЕРБ, така и митинга в подкрепа на Бойко Борисов. Такива опити бяха регистрирани не само в София.)

Улицата иска нейният глас да бъде чут. Но засега тя чува само какофонията на обърканото си ехо, което се връща изкривено от насочените отражатели, неясно, противоречиво и неубедително. Автентично е само отчаянието. Всичко останало, което марширува под ритъма на лишени от оригиналност футболни скандирания, навява предимно жал и усещане за безпомощност: национализация на ЕРП, евтин ток, отнемане на лицензи, повишаване на доходите, договаряне на инфлационен индекс, премахване на монополите... И по-нататък - цялостна промяна на политическата система, отзоваване на депутатите, намаляване на техния брой, увеличаване на техния брой, Велико народно събрание, премахване на партиите, създаване на граждански парламент...

Взривоопасни дни и седмици

Голямото безсилие

Възбудена от силата си, улицата не иска да знае кое е възможно и кое - не. И не вярва на персоните, които й говорят на политически. А къде са другите? Тяхното отсъствие, тяхното безсилие е също резултат от политическото завещание на Бойко Борисов. (Изключвам еколозите, които запазиха своя профил, своя характер, своя хъс и своята харизма.) Безумната узурпация на целия инструментариум на публичната власт смаза опитите за конструктивен диалог между агентите на гражданското общество и управляващите. Улицата осиротя.

Опиянени от имагинерната идея за социална справедливост, от измамното усещане за общност, хората и утре ще продължават да търсят правилните формулировки на своите искания. Само че времето няма да им стигне. А това ще доведе до опасност от подмяна на гражданската квота на предстоящите консултации.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Последният венец на Борисов

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Днес Борисов си отива. Това пролича всъщност още вчера, когато се случи нещо небивало: Борисов го нямаше. Криеше се от хаоса по улиците на България, където народът късаше негови снимки. За първи път той фатално закъсня.

Българският премиер не успя да поднесе своя последен венец. Той беше предназначен за Апостола на свободата и трябваше да бъде положен там, където гарванът е грачел грозно и зловещо преди 140 години. Други се явиха от негово име и бяха освиркани от множеството. Грозна и зловеща беше гледката на струпаната охранителна мощ, която пазеше избраниците на народа от самия народ.

В това знаково отсъствие на премиера има много символика. Унизителният страх се оказа доминанта в публичното поведение на Борисов от мига, в който народът започна да къса по улиците на България негови снимки и да скандира “Оставка!”.

Тътенът на улицата

Феноменалният нюх на Борисов, който го превърна в “любимо народно суеверие, нещо като подкова, окачена на вратата” (по Николай Михайлов), му изневери; неговите пеленгатори, които безпогрешно го водеха през вестникарските страници на тиражните медии и услужливите телевизионни студия, се оказаха парализирани от собствения му уплах, от впечатляващата му нерешителност и паника пред тътена на улицата. И той за първи път фатално закъсня.

Когато все пак се яви, вече беше късно, сценарият беше сбъркан, тонът бе неверен, посланията - противоречиви, а за поддържаща женска роля беше избрана фалшива изпълнителка.

България гори

Търсеният резултат - да се успокои растящото напрежение на улицата - не бе постигнат. Нещо по-лошо: очевидното управленско безсилие, фрапиращата некомпетентност на основните играчи в отбора (подменяни без обяснение, без логика) и небивалата наглост в публичното поведение на Борисов, превърнала се в една от емблемите на този кабинет, доведоха до ескалиране на напрежението, до радикализиране на протестите, които започнаха като антимонополни и прераснаха в антиправителствени.

Хаотичното тичане на репортери и оператори подир хора с кървящи рани по главите наподобява някаква буквална метафора на хаоса, от който обществото не успява да се измъкне вече толкова много години.

Къде е Борисов?

Улицата вече не е в състояние да чуе дори неизпълнимите обети на премиера - за цената на тока, за мигновеното отнемане на лиценза на ЧЕЗ (“до края на деня”!), за  възмездието. Улицата иска да падат глави, въпреки че точно в този момент това доникъде няма да ни доведе. Взривено е доверието, изчезнал е смисълът на думите, изчерпано е търпението на хората.

Впрочем, този протест е страшно закъснял. Трябваше да се случи отдавна - не като “анекс” към договора за управление на държавата, а като част от него.

Бойко Борисов се скри от тътена на улицата. Вчера, от добре охраняваната територия на властта, той заяви, че няма да подаде оставка. Но това беше вчера...

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

"Един, който като го сложим, да не е срам"

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

"Казах му: дай ми един, който като го сложим, да не е срам" - тъй рекъл премиерът Борисов на председателя на ВКС Лазар Груев и получил въпросния "един". А ние получихме поредното потвърждение на поговорката "Do ut des".

Коментар на Еми Барух:

Много труден се оказа изборът на магистрат, който да бъде номиниран за член на Конституционния съд от квотата на парламента. Нелеп, но красноречив детайл се съдържа в съобщението, според което предложението за тази номинация е било внесено две минути преди крайния срок.

Вероятно вносителите - депутатите от ГЕРБ Димитър Лазаров, Красимир Ципов и Емил Радев, трескаво са проверявали до последния момент досието на съдия Гроздан Илиев: семейството, роднините, приятелския кръг, имотните му декларации, банковите сметки, местата, които е посещавал...

Вероятно са бързали. Вероятно са търсили. Защото не само управляващата партия, не само съдебната система, но и България като цяло трудно би понесла римейк на “срама Марковска” и “провала Гугушева” - две кандидатури, за които се твърдеше, че са на хора с “безупречна репутация” (по Искра Фидосова).

Така нареченият "избор"

В случая със съдия Гроздан Илиев за “безупречната му репутация” ни информира лично министър-председателят, който поискал от “първия сред съдиите” (Лазар Груев) да му даде “един, който като го сложим, да не е срам, да може да го приемат”.

Безспорно, това е необходимо условие за заемането на една върховна длъжност в правния мир на страната (макар че формулирано по този начин, това условие е обидно принизено). Необходимо е, но дали е достатъчно? Каква професионална подготовка, опит, репутация и практика следва да имат конституционните съдии, на които се възлага да дават тълкувания на Конституцията, да премахват (при нужда) юридическата сила на актове на Парламента и на Президента, да се произнасят по конституционосъобразността на политическите партии, да решават спорове за компетентност между Цецка Цачева, Росен Плевнелиев и Бойко Борисов например (по-точно между институциите, които тримата в момента представляват).

Един кандидат, един "победител", много загуби

Професионализмът може да бъде истински “мерен” само върху полето на професионализма, при реална конкуренция и обективни показатели. Но за какъв “избор” може да говорим, когато депутатите ще избират един кандидат от един номиниран? За какъв “избор” може да говорим, когато решението е взето още с номинацията?

В случая не става дума за качествата на конкретния номиниран, става дума за процедурата, става дума за принципа, става дума за подмяна на демократичните практики и за подкопаване на авторитета на Конституционния съд, още преди да е написал първата страница от своята история.

"Давам, за да ми дадеш"

Dictum - factum, както се казва на “юридически”. Речено - сторено. С “изпращането” на съдия Гроздан Илиев в най-висшата съдебна институция на България приключва още един противоречив и показателен за моралния провал на депутатите епизод. След 6 март, когато ще бъде гласувана неговата кандидатура, ще бъдат забравени всички скрити от обществото договорки при предишните провали, които маркираха нова и опасна зависимост между хора, облечени във власт, и хора със спорен нравствен мироглед, от които очакваме да правораздават.

Историята на комплектоването на настоящия Конституционен съд показва, че въпреки обществения натиск, парламентарно представените политически партии дори не направиха усилие да имитират загриженост, съзнание, чувствителност към една от най-важните теми на днешния ден - реформата в съдебната система. Историята на комплектоването на настоящия Конституционен съд показва, че тези партии просто за пореден път изпълниха постановка с разпределени роли, колективно авторство и споделена безотговорност.

Всички фази, през които мина подмяната на кадрите във висшите пластове на правосъдния мир, показаха, че парламентарно представените партии не търсят хора с доказани способности и авторитет сред колегията, а удобни лица, които знаят латинската поговорка “Do ut des” - “Давам, за да ми дадеш”.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

"Буда", Цацаров и скелетите

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Мексиканците почитат скелетите - вярват, че душите на умрелите бродят, за да напомнят, че животът е мистерия. Главният прокурор Сотир Цацаров пък вярва, че скелетите са подредени в гардероб. В един много голям гардероб.

Коментар на Еми Барух:

Както казахме, мексиканците са народ, който почита скелетите - пазят ги и им се “доверяват”. Вярват, че душите на умрелите бродят, търсят следи от своето минало, всяват смут и напомнят, че животът е мистерия, в която има разплата и милосърдие, възмездие и покаяние, вълшебство и магия.

Главният прокурор Сотир Цацаров вярва, че скелетите са подредени в гардероб. Много голям гардероб, колкото цяла библиотека. Той едва ли вярва в магии, но е убеден, че всеки скелет “в един удобен политически момент напуска библиотеката, влиза в публичното пространство и после отново се прибира”. Кой е удобният момент - това Цацаров не уточнява. Регламент няма.

Скелетът "Буда"

В Мексико това се прави веднъж в годината. В Деня на мъртвите. В България контактите с “отвъдното” (ако следваме метафората на Цацаров) имат собствен календар, той не е свързан с почитане на мъртвите, а с интересите на живите. Сигурно затова живите кодират доста непочтително и в странен безпорядък прозаичните документи от “гардероба” с имена на богове. Както каза Цацаров, “достатъчно е да се казват Буда, Зевс или дявол знае как” - и ето ги класирани в библиотеката.

Именно скелетът “Буда” стана причина за тези споделени прозрения на главния прокурор, който изрази определено безпокойство от това, че “всеки, който в един момент напуска една позиция”, може да “създава или захранва тази библиотека”.

Въпреки това си безпокойство обаче главният прокурор не намира за необходимо да поиска проверка, от която обществото да разбере генеалогията на прозвището “Буда”. Не да проверява премиера, а да провери дали има накърнени държавни интереси, проследявайки професионалната траектория на главния секретар на ДАНС Младен Георгиев например, чийто зиг-заг от досието “Буда” в “библиотеката” до публичната сфера поражда ред въпроси, единият от които е свързан с уволнението му от МВР заради връзки с криминални структури. Работа ли му е на главния прокурор да се занимава с този скандален факт - ще възкликне някой. Ами на кого, ако не на него...

Ако пожелаел, можел да използва тайните служби срещу медиите

Самият Цацаров смути мнозина, когато при встъпването си в длъжност сподели, че в редица случаи е “постъпвал по-справедливо, отколкото чертата на закона го е изисквала”. Това признание издава самочувствие на човек, който нито се е притеснявал, нито се притеснява да коментира “демоните на нашето съвремие”, особено ако те надничат неканени от “гардероба”. При едно условие - това да не засяга изпълнителната власт.

Още нещо за скелетите

Последният пример е от преди броени часове: премиерът спомена, че ако пожелае, може да използва тайните служби срещу медиите. Главният прокурор не се притесни от това изказване. Притесни се директорът на брюкселския клон на организацията "Репортери без граници" Оливие Базил.

И политическите лидери в България не се притесниха. Изглежда в момента ги притесняват следващите “скелети” от гардероба, които - най-вероятно - няма да закъснеят да се появят.

(Още нещо за скелетите: най-прочутият скелет беше изровен неотдавна оттатък Ламанша. След неговото разпознаване бе възобновен спорът за това убил ли е Ричард III племенниците си, за да завземе трона, както твърди Шекспир, или не. Предстои да чуем аргументи и от литератори, и от историци. По този въпрос все още не знаем какво е мнението на Цацаров.)

Скелетите, впрочем, са безценен материал за изясняване на хипотези, предположения и събития. Безмълвни и неопровержими, те съхраняват генетичния код на миналото (близкото и далечното) и възбуждат фантазиите на писатели, мечтатели, следователи. На прокурори, политици и аналитици. Към тях следва да се отнасяме с нужния респект и да не ги запращаме в небитието.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Досието "Буда" и тройният параван

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

След появата на досието "Буда" Борисов приведе един "железен" аргумент за своята безукорност - почестите, с които е посрещан в "Берлин, Лондон и Вашингтон". В тази връзка Еми Барух иска да ни каже следните няколко неща:

За световните информационни агенции (“от Берлин през Лондон до Вашингтон”) България в момента е интересна единствено и само заради разследването на терористичния атентат на летище Сарафово през юли 2012 година, при който загинаха шестима души. Това разследване е важно заради всички възможни версии за по-нататъшното разпределение на силите на терора върху територията на Стария континент. И не само...

За българските информационни канали най-интересната тема в момента е досието “Буда”, което се появи в сайта за разследваща журналистика „Биволъ” и поднови публичния дебат за връзките на Бойко Борисов с подземния свят на България. И не само...

Истините и неистините

Между тези два паралелни свята са разположени различни конспиративни уравнения - глобални и локални, с различна степен на трудност и с много неизвестни.

В локален план първата реакция на Борисов след появата на досието “Буда” беше моментална - “това са глупости”. После премиерът започна да подрежда различни факти върху произволен слалом с разминаващи се във времето дати. Накрая стигна до “железния” аргумент за своята безукорност - почестите, с които е посрещан в “Берлин, Лондон и Вашингтон”. От тази гледна точка биха могли да се кажат няколко неща:

От Берлин през Лондон до Вашингтон

Първо: докато премиерът на страната (страна-членка на ЕС и НАТО) съдейства на разследване от международен мащаб, засягащо едни от най-опасните световни терористични мрежи, той (образно казано) ще бъде посрещан “с военни почести” и ще получава ордени “за полицейските си дейности” и в Берлин, и в Лондон и във Вашингтон.

Второ: в “Берлин, Лондон и Вашингтон” отдавна е постигнат мълчалив консенсус за ненамеса при осветяването на разработки на държавници, свързани с подземния свят. Това не значи че “те” не познават досието “Буда”.

И не само...

Анализът на истините и неистините, които се съдържат между двете корици на тази папка, трябва да бъде направен обаче не от “Берлин, Лондон и Вашингтон”, а от просветения елит на страната. От политиците, от интелектуалците, от независимата съдебна власт... От медиите.

И трето: заради онези неофициални, нелицеприятни, но много значими за имиджа на страната епитети, с които в “Берлин, Лондон и Вашингтон” се споменава името на България - страна на мафиоти, на неграмотни балкански величия, страна на корумпирани политици, мошеници и манипулатори - заради всичко това премиерът на България дължи обяснение на гражданите на България. И не само...

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE

Нещо като конспирация

Публикувано от Deutsche Welle

БЪЛГАРИЯ

Щом като положението в България е очевидно по-лошо, отколкото в съседна Румъния, е логично да се запитаме защо за Румъния имаше извънреден доклад на ЕК, а България бе пощадена. Еми Барух предлага следните хипотези:

Политическата коректност е най-разпространената форма на публично лицемерие. И всеки морален упрек към подобно поведение рискува да попадне в една категория с отживялата реторика, на която модерният чиновник гледа с присмехулно високомерие. Поемам този риск със съзнанието, че споделеното нито ще заинтересува модерния чиновник, нито ще доведе до промяна в ритуалната жестикулация на наложителното двуличие, с което София и Брюксел разговарят пред камерите.

Провокирана съм от извънредния доклад на ЕК за Румъния по механизма за сътрудничество и проверка, който бе огласен преди два дни. И по-точно от решението на Комисията да спести на България подобен публичен сеанс, запазвайки си правото “при нужда” да се произнесе преди предизвестената дата в края на 2013-та.

Защо прескочиха България?

Тази деликатност, която е нещо като: “Казвам ти дъще, сещай се снахо”, би следвало да бъде прочетена много внимателно. Не само че проблемните зони отсам и оттатък Дунава се препокриват: “политически мотивирани атаки срещу съдебната система”; неизпълнени реформи, които да гарантират независимостта на съда; опити на политици да дискредитират правните решения, да подкопават авторитета на магистратите и да им оказват натиск; корупция по високите етажи на властта; непрозрачни процедури; проблеми с претоварването на едни и бездействието на други магистрати; необходимост от “по-качествени процедури за оценка и избор и повече кандидати за ключови постове в правораздавателната система...

В една от най-важните области - свободата на медиите, на която въпросният доклад обръща сериозно внимание, България бележи катастрофален срив, озовавайки се на позорното 87-мо място (много след Румъния) в класацията на “Репортери без граници”. По думите на Оливие Базил, директор на брюкселския клон на организацията, ситуацията с българските медии е “бедствена”.

Следователно положението в България може да бъде определено като още по-лошо от това в Румъния. Следва логичният въпрос: защо тогава се стигна до формалното разграничаване на двете наблюдавани държави?

Дали някой е искал да пощади Борисов заради изборите, които му предстоят?

Първата хипотеза е свързана с възможен натиск от страна на Европейската народна партия, към която принадлежат управляващите от ГЕРБ. “Политически коректно” е да бъде (временно) пощаден премиерът на България, на когото след няколко месеца му предстоят избори. Така би могло да звучи едно от политическите съображения на най-голямата група в Европейския парламент.

Друг възможен вариант е стремежът на експертите в Брюксел да извадят България от “общия поток” и - “при нужда” - да бъдат анализирани мерките, които се отнасят до българската съдебна система. Ако това е така, повод ще се появи съвсем скоро - в началото на март, когато парламентът ще трябва да гласува няколко ключови назначения в съдебната власт: съдия в Конституционния съд от парламентарната квота, главен инспектор на инспектората към ВСС и трима членове на комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, чийто председател вече бе назначен - по неясни критерии - от премиера Бойко Борисов.

Ало, Брюксел е...

Преди няколко дни десет неправителствени организации, специализирани в областта на правосъдието, изпратиха до ЕК “заместващ доклад”, чиито констатации са изцяло в духа на препоръките на Брюксел. Този синхрон в оценката на процесите в съдебната система на България, както и във възгледите за належащите структурни промени би могъл да е начало на неформален действащ механизъм, от който и Брюксел, и София имат нужда.

Има и още нещо: според Орлин Спасов позорният срив на България в класацията на “Репортери без граници” ще засили външния натиск по линия на институциите на ЕС, защото “България все по-видимо се превръща в болезнен имиджов проблем за съюза”.

Може би именно това ще преобърне инерцията на политическата коректност в официалния диалог между София и Брюксел. Този диалог се случва пред камерите, на първите страници на тиражните медии - същите тези медии, чиято собственост е дълбоко пазена тайна, същите тези медии, на които българското правителство плаща с европейски пари, за да го хвалят. И някак не върви, когато атакуваш политическото лицемерие, позовавайки се на Едмунд Хусерл за Европа като Идея, като Мечта и Проект, да го правиш лицемерно, тоест - политически коректно.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел

DW.DE